Елена Феранте, която седи зад това произведение, е тайнствена персона, на която никой не знае истинското име, нито дори дали е жена, както се предполага. Има догадки, търсения, но все още нищо конкретно за реалния човек. Което не пречи авторката да дава интервюта, но само писмени и да твърди, че не иска да свързват романа с даден писател, затова и иска да остане на тъмно. Според мен обаче това си е чиста маркетингова стратегия и така предизвиква повече обсъждания и интерес към романите.
"Гениалната приятелка" ми беше препоръчана, затова имах по-високи очаквания, че ще е нещо завладяващо и на високо ниво. С такова впечатление останах и от цитатите върху корицата. Тя между другото също не е нещо кой знае колко специално. Четох, че почитателите на авторката и поредицата искат да се запази оригиналната корица, с която е известна по цял свят, но явно от българското издателство са решили друго. Може би не ми допадна историята, защото това е само първа част от четирилогията и тепърва историята ще се развива. Тръгва трудно, не ми беше интересна, после става малко по-динамична, но не чак толкова, че да разгръщам страниците с нетърпение. Четох я малко насила, за да я приключа и да видя какво се случва. Прекалено много имена, лица, хора, съдби, като италиански сапунен сериал.
Стори ми се обаче мрачна, прекалено, ама наистина прекалено песимистична, черногледа и безнадеждна. Елена/Ленуча (героинята, не авторката, странно, че си е избрала същия псевдоним и в същото време пък е дала на литературния образ своята професия - писател) през цялото време все е недоволна от нещо. Винаги е засенчена от Лили, постоянно се сравнява с нея, животът й се ръководи от това, което прави Лили. Чак на моменти ми е неудобно, имам чувството, че двете имат физическа и любовна връзка, такива чувства бушуват в главата и сърцето на Елена. Ревнува, не може да диша, да живее и да прави нищо без приятелката си. Все едно няма стимул, няма собствен живот, а е част от едно цяло, обаче тя е слабата част, тази, която не може да съществува самостоятелно.
Лили ръководи, Лили дърпа, Лили изпреварва, Лили съществува, оцелява, бори се, знае какво иска. Струват ми се преиначени мислите и преживяванията на Елена. Не ми се струва логично толкова малки деца да разсъждават по този начин, да използват подобни изрази, да преживяват нещата като възрастни. Личи си, че възрастен човек се е опитал да влезе в ролята на дете, но едно дете по друг начин би се държало и говорило.
Изтъркано ми се видя противопоставянето на двете момичета - едната тъмна, слаба, чернокоса, активна и покоряваща всичко с лекота, другата светла, налята, по-бавна, печелеща симпатии с доброта, доста труд и акъл. Едната си навлича неприятности нарочно, другата се пази от тях, но времето и кварталът, в който живеят сами й ги сервират. Да не говорим, че така и не разбрах кое е гениалното, коя приятелка заслужава тази титла, сигурно не съм чела внимателно, но няма как да се насиля като ми беше досадно да разгръщам страниците на "Гениалната приятелка".
Не ми хареса и езика на авторката - тромав е, сякаш остарял, използва изрази, които не бих казала, че децата ползват. Действието се развива равно и монотонно и едновременно с това хаотично. Може на някого да му се стори прекрасно това спокойно повествование, но мен ме кара да пъшкам от скука. Има изказвания в нета, че преводът не е добър, не знам дали това е причината книгата да не успее да ме докосне и завладее. За себе си не открих нищо гениално нито в историята, нито в главните действащи лица, нито в способностите на Елена Феранте да пише, да поднася на читателя текста увлекателно и майсторски.
Ако имате впечатление от книгата и авторката, ще се радвам да сравним мненията си.
Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram
0 коментара: