'Нашата история' - Мартина Хаг

"Нашата история" е историята на един развод, хроника на загиването на една връзка. Превежда ни по трънливия път, който Петра изминава, за да оцелее след преживяното. Следваме я през всичките и спадове (много на брой) и малки успехи, които да поддържат духа й. Разкъсващо истинска и реална книга. Съдържа автобиографични елементи, авторката Мартина Хаг се разделя със съпруга си след 18 години брак и четири деца. Сигурно повечето от нещата ги е преживяла и затова толкова достоверно успява да ги предаде и на читателите си. Анотацията този път е доста правдоподобна и реална, описаното в книгата наистина съвпада с представянето й.

Прочетох я за един ден, само 196 странички са и изреченията са сбити, точни и ясни. Няма нужда от много думи, за да предадеш болката. Тя се изживява, не се описва. На Петра й е толкова тежко, че иска да избяга от всичко и всички. Затова от големия град заминава на края на света, на място където има само една хижа и нищо друго. Красивата, но сурова природа е като добре подбрана рамка за историята.  Намира се на края на пътя, на края на силите си, на края на брака си. Жизнено необходимо й е да е сама, да чуе мислите си, да се слее с тишината.

Историята върви паралелно - едновременно ставаме свидетели на ежедневието на Петра в отдалечената хижа и животът й година преди това, точно когато вселената й се разбива. Много детайлно, ясно и откровено пише Хаг. Думите й попадат директно в сърцата, удрят като куршуми, разкъсват любовта. Откровен, болезнено тежък разказ, извиращ от дълбините на душата й. Излива чувствата си на хартия и те запраща във физическото измерение на болката, на тъгата, на мъката, които те побъркват.

Кратки и шибащи думи и сцени. Сякаш няма дъх, за да изрече нещо по-дълго, не и стигат силите за повече. Но те са напълно достатъчни, за да придадат дълбочината на чувствата, на преживяното от героинята. Привидно неутрални, съобщителни, все едно страничен наблюдател ни информира какво се случва, някой извън нея, сякаш не е тя. Но в същото време не можеш да избягаш от усещането, че Петра говори директно на теб, че действително я виждаш и усещаш какво става вътре в нея. Много визуално успява да покаже с думи как се чувства, чак читателя може да го усети.

Странно ми беше защо намесват историята за жената в езерото, но се оказа, че и чувствата, които бушуват в главния персонаж са като езерото, дърпат я надолу, давят я, тъмни, грозни, студени и ужасяващи са. И докато не го преплува сама, докато не реши сама, че има смисъл да продължи, то ще продължава да я плаши. Трябва да стигне дъното, за да преодолее случилото се, трябва сама да премине през всичко, за да се съвземе. Други важни герои в романа няма, дори и бившия съпруг. Всички се появяват и заминават, Петра е в центъра, дори взаимодействията й с другите са само, за да подчертаят преживяното от нея.