Публикувам няколко любими моменти от книгата, като се опитах да ги посъкратя и да не извадя стотина текста, защото наистина почти всичко ми харесва. Надявам се да ви заинтригувам и да посегнете към нея. Аз бях пленена и очарована.
"Очите му не се бяха променили. Лицата се променят в отговор на данъка, който плащаме на живота, но очите ни остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях."
"...изведнъж океанът навъси лице пред нея - сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен - енергия, която търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата голяма вълна."
"Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици - сякаш несъздадени за полет - неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски."
"... Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя също седна и й се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят заедно. Представи си всичките напъхани в леглото й, пухкава купчина топли пернати тела с нея под завивките."
"Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха миниатюрни тъмни гъби."
"Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им. Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта очукания силует на морската бензиностанция - все едно че се движеше тя, а не те."
"... тя си поръча пържено пиле, картофено пюре, сос, грах и содени питки, пухкави като току-що набран памук. Той си взе пържени скариди, сирене с пипер, пържена бамя и пържени зелени домати. Сервитьорката сложи пред тях на масата цяла чиния с парченца масло върху ледени кубчета, кошничка с царевичен хляб и содени питки и изстуден сладък чай, колкото им душа иска. За десерт си взеха плодов сладкиш с къпини и сладолед."
"... Кая стоеше един следобед на плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите - може би, когато се налага да ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен."
"- O - каза тя. - О!
- Можеш вече да четеш, Кая. Вече няма да има момент, в който да не можеш.
- Не е само това - тя почти шепнеше. - Не знаех, че думите могат да значат толкова. Не знаех, че едно изречение може да бъде толкова пълно."
"Кая знаеше повече за приливите и отливите, за снежните гъски, орлите и звездите, отколкото много хора щяха изобщо да научат през живота си, и въпреки това не можеше да брои до трийсет."
"И точно в този миг вятърът се усили, от клоните се откъснаха хиляди, хиляди жълти листа, които полетяха в небето. Есенните листа не падат, те летят. Не бързат, лутат се и използват този свой единствен шанс да се издигнат нагоре. Докато кръжаха, плуваха и трептяха в полъха на вятъра, те отразяваха слънчевата светлина."
"Загледани в очите си, те отчупиха парченца и ги напъхаха в устата си. Замляскаха шумно. Облизваха си пръстите. Смееха се с омазани с глазура уста. Ядяха тортата така, както би трябвало да се яде, по начин, по който всеки би искал да я яде."
"Само като променяха сигналите си, женските получаваха онова, което искаха - първо секс, а после храна. Кая знаеше, че нямаше за какво да ги съди. Злото не участваше в играта, просто животът продължаваше така, макар и за сметка на някои от играчите. В биологията доброто и злото бяха един и също цвят, но в различна светлина."
"Месеците се изнизаха в година.
Самотата й порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за присъствие, за докосване, но много повече й се искаше да опази сърцето си.
Месеците се изнизаха в още една година. И в още една."
"И някъде дълбоко в себе си Кая се тревожеше, че тя самата също е произведение на плажното изкуство, някаква рядкост, която той ще повърти в ръце, а после ще хвърли обратно на плажа. Но продължи да върви. Беше дала шанс на любовта, сега искаше просто да запълни празнините. Да притъпи самотата, докато огражда сърцето си със стени."
"Кая се засмя, за да му угоди, нещо, което не бе правила никога досега. Даде още една частица от себе си само, за да има в замяна някого около себе си."
"Нищо не се смяташе за непристойно (при животните), докато животът продължава равномерния си ритъм. Тя знаеше, че това не е някаква тъмна страна на Природата, а просто изобретателни начини да устоиш срещу всички превратности. Сигурно хората измисляха още повече такива номера."
"Мочурището се ширеше отвъд, наметнато със зимния си плащ в кафяво и сиво. Повехналите треви, пръснали вече семената си, свеждаха на километри пораженчески глави във водата. Вятърът шибаше и дереше, а грубите стебла тракаха в шумен хор."
"Наситеният въздух не можеше да поеме нито молекула влага повече, затова, когато чайникът завря, по студените черчевета избиха тежки капки вода."
"По пътеката откъм океана нахлуваше силен вятър, така че когато Кая стигна на плажа, можеше да се облегне поне на него. Тя извика чайките и замята големи парчета франзела във въздуха. А после заруга по-силно и по-люто от вятъра."
"Налага се да живея сама. Но аз си го знаех. Много отдавна знаех, че хората не остават".
Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram
0 коментара: