Не съм голяма любителка на котките. На кучетата малко повече, въпреки че си имаме едно вкъщи и то всеки ден се опитва да ме убеди колко отговорна и трудоемка задача е да отглеждаш животно + няколко деца. Малко странно начало на публикация за книга, но това което искам да кажа с предишните изречения е, че не си взех "Дюи", защото съм почитател на котките. Любопитството към книгата ме загложди след като прочетох анотацията й и най-вече защото става въпрос за личната история на авторката Вики Майрън, а аз обичам да чета такива истории.
И след като прочетох книгата съм убедена, че това не е историята на Дюи. Разказът е за живота, емоциите, болките, борбите и успехите на Вики. Да, котето е неотменна част от тях, но тя е главната героиня, а не то. Защо са решили да рекламират книгата като неговата история не знам, предполагам, за да се продава повече. Определено появата на Дюи, начинът по който присъствието му се отразява на библиотеката и хората в града и ежедневието му са интересни и имат своето очарование. Аз лично обаче останах очарована от начина по който авторката описва градчето, в което живее, хората там, самата библиотека. Наистина ми се прииска Спенсър да ми е наблизо, да се разходя и да го разгледам и то не за да видя Дюи, а за да се убедя, че всичко, което пише Вики е истина. А тя пише чудесно, очарователно, просто (в смисъл разбираемо), приобщава те и те прави част от преживяването.
Забавлявах се, разгръщах страница след страница от нетърпение да разбера какво още е поднесъл животът на управителката на библиотеката. И плаках, но не когато Дюи умира, защото някакси очакваш след това да е естествения край на нещата, а защото върху Вики се стоварват още и още проблеми. Сякаш тези до сега не са й достатъчни, но тя успява да се справи с всичко, което и поднесе животът. Разбира се и присъствието на Дюи в ежедневието й и дава сила, но реално Вики е тази, която ме докосна със съдбата и думите си.
След края на книгата имах желание да проверя как реално изглежда библиотеката и котето и потърсих сайта й. Определено не си представях сградата и Дюи (въпреки снимката му на корицата, ясно е че там е обработена, за да е по-привлекателна за читателите) точно така, да не говорим, че сайта е леко бъгав (имам професионално изкривяване, по цял ден гледам сайтове). Има специална страница посветена на Дюи и онлайн магазин, от който могат да се купят картички с неговия лик. Фейсбук страницата им е много по-поддържана и пълна с информация и снимките на котака там са по-многобройни и той продължава да е част от живота на библиотеката.
Ако не е станало ясно - книгата ми хареса и я четох с удоволствие, не ми хареса наблягането на Дюи при рекламирането й, но въпреки това се радвам, че попадна в мен и стана част от библиотеката ми.
Ще завърша с един цитат, който ми хареса и ми се струва подходящ като обобщение на случващото се в книгата: "Това е животът. Всички ние преминаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."
0 коментара: